Не ги опровергавайте. Вземете им думата
Едно от най-досадните неща след избора на ръководител на Народното заседание са усилията на някои да оборват " Възраждане ". Те имат особена заслуга за скока в изборните резултати на тази партия.
Костадин Костадинов е лесна цел. Да опровергаеш лъжите му не е мъчно, стига да познаваш тематиката, по която приказва и да успееш да го надвикаш. Човек може да направи това, само че има ли смисъл? Тезата ми е, че колкото повече го вършим, толкоз повече му оказваме помощ.
Последователите на Костадинов нямат рационална мотивация. Те са движени извънредно от страсти - боязън, яд, ненавист, за които има съществени аргументи. По растежа на партията му можем да съдим какъв брой са губещите от досегашното развиване на страната ни.
Те не желаят да спорят за това кой е прав. Те не търсят истина. Те желаят да си отмъстят. Дискусията с такива " събеседници " е безсмислена. За да има смисъл, те първо би трябвало да се успокоят. Да им минат болката или възбудата. А това не става с дискусия. Питайте докторите.
Колкото повече спорите с политик като Костадинов, толкоз повече възможности му давате да повтаря пропагандата си. Да прави нови заглавия. Да провокира нови реакции и отново да прави нови заглавия от тях. При това му давате тези благоприятни условия напълно гратис.
Няма никакво значение, че ще го опровергаете. Аудиторията, в която демагози като него се целят, не се интересува от рационални причини. Тя просто ги отминава. Това е аудитория във фаза на отказване.
Някои са впечатлени, че измежду нея имало " висшисти ". Не е за чудене. България е цялостна с уплашени, обезверени, ядосани, комплицирани, безработни, нископлатени, излъгани, подиграни, ненужни и недоучили " висшисти ". Те от дълго време чакат да се почувстват възмездени, мощни, значими и Костадинов им дава тъкмо това - заплюва и шамаросва света, в който те са се оказали губещи. И им разрешава и те да създадат същото с вота си.
Последователите на популиста са по-скоро негови жертви, тъй като той им предлага краткотрайна разтуха, само че не и действителни решения. Вместо да им се караме, че са глупави, забудени, предатели, фашисти и прочие, някой би трябвало да им предложи по-добра действителна опция. Но такива старания не се виждат - най-малко от 45-я до 49-я парламент и в цялата съпътстваща ги политическа и медийна блъсканица. И колкото повече наблюдаващите драматизират възхода на " Възраждане ", толкоз повече той се трансформира в самоизпълняващо се знамение.
Такива като " Възраждане " има по целия свят, в това число в цяла Европа - в Европейски Съюз няма страна без крайнодясна популистка партия. Губещите и озлобените намират своите представители на всички места по планетата. Разликата сред страните е в това докъде допускат да стигнат тези представители.
Когато приказваме за третото място на " Възраждане " в последните парламентарни избори, не е зле да си спомним, че искрено фашистката " Златна зора " стигна до същото място на изборите в Гърция през януари 2015 година - в разгара на дълговата криза у съседите, измежду стремглавото им обедняване.
Възходът на партии като " Възраждане " е признак на остра рецесия и на провал на елита. " Възраждане " не пораства, тъй като е мощна, а тъй като е случила на слаби съперници, на общество без съпротивителни сили и на безпомощна страна.
Част от тази безмопомощност проличава в трибуните, които партията на Костадинов получава в държавните медии - Българска национална телевизия и БНР, за сметка на парите на данъкоплатеца. " Възраждане " желае да разруши демокрацията ни, а демокрацията трепери над правото на " Възраждане " да се изрича. " Възраждане " е срещу свободите ни, обезпечени от Европа, а ние треперим над неговата независимост.
Това безумие би трябвало да спре. Демокрацията би трябвало да може да се пази. Не знам какъв брой войни като тази в Украйна би трябвало да станат, с цел да го разберем. Изборният кодекс в частта му за медиите и Законът за радиото и малкия екран се нуждаят от коренно преразглеждане. Финансираната от данъкоплатците фашизоидна агитация би трябвало просто да слезе от националния ефир. А не да продължаваме като потребни идиоти да водим укрепващите я разногласия с нея.
Вече слушам писъците какъв цензор съм. На пищящите предлагам да прочетат една книга от 1956 година, която студентите по публицистика на Запад учат още в първи курс: " Четири теории за печата " на Фред Зиберт, Тиъдър Петерсън и Уилбър Шрам. Теориите са властническа, руска комунистическа, либертарианска и на обществената отговорност.
Очевидно първите две се отнасят за недемократичните общества. Демократичният свят е възприел вторите две, като най-разпространена и прилагана през днешния ден е последната - на обществената отговорност. Накратко, тя значи, че медиите са свободни, само че свободата им свършва там, където стартират да нарушават права и конституционни правила. Както всяка независимост, и медийната не е безгранична, по тази причина има законова регулация и регулатори, в това число и у нас.
Теорията на обществената отговорност позволява саморегулация от страна на медиите вместо законова регулация, граничеща с посягане над свободата им. Т.е. законът би трябвало да разрешава, в това число на контролираните публични медии като Българска национална телевизия и БНР да вземат решение на кого и доколко да дадат естрада и на кого не.
Не е подобен обаче казусът със сегашните Изборен кодекс и Закон за радиото и малкия екран, които ги задължават да дават еднакъв достъп на всички, в това число на такива, които незабавно биха го лишили, в случай че им падне властта.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Костадин Костадинов е лесна цел. Да опровергаеш лъжите му не е мъчно, стига да познаваш тематиката, по която приказва и да успееш да го надвикаш. Човек може да направи това, само че има ли смисъл? Тезата ми е, че колкото повече го вършим, толкоз повече му оказваме помощ.
Последователите на Костадинов нямат рационална мотивация. Те са движени извънредно от страсти - боязън, яд, ненавист, за които има съществени аргументи. По растежа на партията му можем да съдим какъв брой са губещите от досегашното развиване на страната ни.
Те не желаят да спорят за това кой е прав. Те не търсят истина. Те желаят да си отмъстят. Дискусията с такива " събеседници " е безсмислена. За да има смисъл, те първо би трябвало да се успокоят. Да им минат болката или възбудата. А това не става с дискусия. Питайте докторите.
Колкото повече спорите с политик като Костадинов, толкоз повече възможности му давате да повтаря пропагандата си. Да прави нови заглавия. Да провокира нови реакции и отново да прави нови заглавия от тях. При това му давате тези благоприятни условия напълно гратис.
Няма никакво значение, че ще го опровергаете. Аудиторията, в която демагози като него се целят, не се интересува от рационални причини. Тя просто ги отминава. Това е аудитория във фаза на отказване.
Някои са впечатлени, че измежду нея имало " висшисти ". Не е за чудене. България е цялостна с уплашени, обезверени, ядосани, комплицирани, безработни, нископлатени, излъгани, подиграни, ненужни и недоучили " висшисти ". Те от дълго време чакат да се почувстват възмездени, мощни, значими и Костадинов им дава тъкмо това - заплюва и шамаросва света, в който те са се оказали губещи. И им разрешава и те да създадат същото с вота си.
Последователите на популиста са по-скоро негови жертви, тъй като той им предлага краткотрайна разтуха, само че не и действителни решения. Вместо да им се караме, че са глупави, забудени, предатели, фашисти и прочие, някой би трябвало да им предложи по-добра действителна опция. Но такива старания не се виждат - най-малко от 45-я до 49-я парламент и в цялата съпътстваща ги политическа и медийна блъсканица. И колкото повече наблюдаващите драматизират възхода на " Възраждане ", толкоз повече той се трансформира в самоизпълняващо се знамение.
Такива като " Възраждане " има по целия свят, в това число в цяла Европа - в Европейски Съюз няма страна без крайнодясна популистка партия. Губещите и озлобените намират своите представители на всички места по планетата. Разликата сред страните е в това докъде допускат да стигнат тези представители.
Когато приказваме за третото място на " Възраждане " в последните парламентарни избори, не е зле да си спомним, че искрено фашистката " Златна зора " стигна до същото място на изборите в Гърция през януари 2015 година - в разгара на дълговата криза у съседите, измежду стремглавото им обедняване.
Възходът на партии като " Възраждане " е признак на остра рецесия и на провал на елита. " Възраждане " не пораства, тъй като е мощна, а тъй като е случила на слаби съперници, на общество без съпротивителни сили и на безпомощна страна.
Част от тази безмопомощност проличава в трибуните, които партията на Костадинов получава в държавните медии - Българска национална телевизия и БНР, за сметка на парите на данъкоплатеца. " Възраждане " желае да разруши демокрацията ни, а демокрацията трепери над правото на " Възраждане " да се изрича. " Възраждане " е срещу свободите ни, обезпечени от Европа, а ние треперим над неговата независимост.
Това безумие би трябвало да спре. Демокрацията би трябвало да може да се пази. Не знам какъв брой войни като тази в Украйна би трябвало да станат, с цел да го разберем. Изборният кодекс в частта му за медиите и Законът за радиото и малкия екран се нуждаят от коренно преразглеждане. Финансираната от данъкоплатците фашизоидна агитация би трябвало просто да слезе от националния ефир. А не да продължаваме като потребни идиоти да водим укрепващите я разногласия с нея.
Вече слушам писъците какъв цензор съм. На пищящите предлагам да прочетат една книга от 1956 година, която студентите по публицистика на Запад учат още в първи курс: " Четири теории за печата " на Фред Зиберт, Тиъдър Петерсън и Уилбър Шрам. Теориите са властническа, руска комунистическа, либертарианска и на обществената отговорност.
Очевидно първите две се отнасят за недемократичните общества. Демократичният свят е възприел вторите две, като най-разпространена и прилагана през днешния ден е последната - на обществената отговорност. Накратко, тя значи, че медиите са свободни, само че свободата им свършва там, където стартират да нарушават права и конституционни правила. Както всяка независимост, и медийната не е безгранична, по тази причина има законова регулация и регулатори, в това число и у нас.
Теорията на обществената отговорност позволява саморегулация от страна на медиите вместо законова регулация, граничеща с посягане над свободата им. Т.е. законът би трябвало да разрешава, в това число на контролираните публични медии като Българска национална телевизия и БНР да вземат решение на кого и доколко да дадат естрада и на кого не.
Не е подобен обаче казусът със сегашните Изборен кодекс и Закон за радиото и малкия екран, които ги задължават да дават еднакъв достъп на всички, в това число на такива, които незабавно биха го лишили, в случай че им падне властта.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ